Поточе

От тъмната утроба на земята
учудено, притихнало извира-
в очите му се плисва синевата
разкъсана от клоните над вира.

Душата му, по детска любопитна,
през камъните пътя си намира.
По бебешки е крачката му ситна-
в тревите се заплита и провира.

А по надолу има изненада,
но през глава се втурва и без страх,
във слънчева дъга над водопада,
искри с небесен, светъл, детски смях.

За малко само да почине спира,
да се погали в рошавият мъх,
а облаци изпрани пак простира
баща му-ей там онзи синкав връх.